От няколко години се превърна в традиция на Стефановден да правим лов в концесията на моя приятел Стефан Даскалов близо до Ивайловград, край село Бубино в източните Родопи.

     Надморската височина е около 500-600 метра. Теренът е силно нагънат, изобилстващ от дъбови гори, стръмни дерета и малки поточета. Слуката винаги ни е съпътствала и по време на гонките сме имали множество срещи с дивите свине през годините.

     Стефан е от перфекционистите, които не оставят нищо на случайността. Организацията на гонките е по конец. Участват доказани стрелци и гоначи - професионалисти. Повечето от кучетата се оборудвани с джипиеси, а гоначите и ловците поддържат връзка по радиостанции. Разставянето по пусиите е бързо и безшумно. С две думи, това, което зависи от хората, е направено. Има ли дивеч в района, ще бъде вдигнат.

     Разузнаването от последните седмици този път донесе тревожни вести. Липвсваше активност от страна на дивите свине и следите от тяхното присъствие, за разлика от други години, бяха спорадични. За сметка на това местните хора споделяха, че все по-често засичат следи и виждат вълци. Тук не става дума за отделни екземпляри, а за засилено присъствие, каквото този край не помни от години.

     Край село Бубино има възрастен кравар - скромен човек, който се препитава от продажбата на мляко. През последните няколко седмици вълците са убили 7 от 9-те му крави. В разговор със Стефан научих за тежкото положение на стареца. Усетих безсилен гняв към злосторниците. От опит знам, че ловът на вълци е повече въпрос на късмет, отколкото на организация.

     Когато чух плана на Стефан да направим по-отворени гонки, които да обхващат големи територии, с цел да заградим вълците в тях, бях скептично настроен. Обикновено такива амбициозни проекти водят до пропуски и не само, че вълците не се оказват заградени, но и дивите свине намират повече пролуки между постовете на стрелците и се измъкват.

     Това, което вдъхваше надежда, бе силната група на гоначите и работещите кучета. Сред „обичайните заподозрени” отново бе силният екип: Иван Докора, Петър Кучето, Ники от Банкя, Росен от Етрополе и няколко местни гоначи. Тази колоритна група не за пръв път работеше добре като екип. Момчетата се раздаваха на максимум и същото важеше за техните любимци: ягдтериери, бараци, гончета, дратхари и още някакви породи, които и най-смелите кинолози не биха могли да определят категорично.

     Не губихме излишно време. Инструктажът бе кратък и ясен. Всеки знаеше задачата си. Кавалкадата от джипове се движеше по планинските пътеки. Когато първият джип спре и пусне мигащи светлини, следващият след него прави същото и така до последния, от който слиза един стрелец и заема позиция.

     От десете автомобила останаха три и дойде и моят ред да сляза. Падна ми се гъсто обрасло с хвойнови храсти и ниски борчета било. В далечината виждах рядка дъбова гора с опадала шума и една поляна, по която спокойно се разхождаха две сърни на около 500-600 метра по права линия. Позицията ми бе трудна за контролиране. Имаше малко  и къси просеки, в кото животните можеше да се видят. Бе трудна задача да наблюдавам поверения ми параметър и аз постоянно се измествах безшумно от единия до другия край на позицията си в зависимост от движението на кучетата – нещо, което мразя да правя по време на гонка, защото движението издава ловеца. Така или иначе при мен и съседните постове животни не минаха.

     В края на гонката по радиостанцията разбрах, че Божидар е убил вълк. Събрахме се на една поляна и когато докараха вълка, поздравихме ловеца. Вълкът бе мъжки. Започнаха неизбежните спорове за теглото, които Ицо от Димитровград реши бързо, като извади преносим кантар и измери вълка. Животното бе средно голямо. Стрелката на кантаа отчете 32,5 килограма.

     Отстрелът на вълк рязко повиши настроението на групата и всички сърдечно поздравиха майстора.

     Амбициите ни бяха да проведем 4 гонки за деня и въпреки че звучеше добре, бе малко вероятно да смогнем. Без да губим повече време, отново се качихме по колите. Казаха ми да карам последен, което означава, че щях да заема позиция пръв. Имайки предвид, че допреди малко се вдигаше глъчка близо до мястото, което щяхме да прогонваме, първите постове не бяха в изгодна позиция. Но в крайна сметка ловът е това, което се случва, докато човек си прави други планове.

     Недалеч от поляната, където се бяхме събрали, трябваше да оставим първия пост. Понеже аз шофирах, там слезе синът ми - най-младият ловец в групата. Той, за разлика от мен, хареса възможността да се разположи на откритата поляна в основата на дъбовата горичка над него и доволен зае позиция. На стотина метра от него спрях джипа си, заоглеждах къде да си избера място. Реших да навляза в гората, защото повечето пъти пътеките на дивите свине преминават през по-гъстите участъци.

     Изкачвайки се нагоре, стигнах билото на хълмчето. За опитното око бе ясно, че тук минават животните. Имаше добре износени вървища, които се преплитаха и няколко от тях излизаха на билото. На същото място имаше изоставено турско гробище. По надгробните камъни нямаше надписи и сигурно от дълго време никой не бе полаган в тази земя, обрасла с дъбови дървета. Макар позицията да бе идеална, не ми се искаше да осквернявам с изстрели това място. Слезнах надолу, от другата страна на хълма, и избрах позиция, която бе значително по-неудобна и с по-малка видимост. Компенсирах неудобството от гъстата растителност, като се покачих на едно дърво. От него виждах горе-долу добре на около 35-40 метра във всички посоки. След това изсъхналите клони и високите храсти правеха такава плетеница, че за погледа ми бе много трудно да пробие, а за евентуален изстрел бе почти невъзможно.

     Докато оглеждах наоколо, настроението ми се подобряваше, защото осъзнавах, че това е място за преминаване на животни или - както казват  старите ловци - премка.

     Бяха изминали не повече от десетина-петнайсет минути от началото на гонката и макар лаят на гончетата да се носеше отдалеч вляво от мен, отдясно чух единичен изстрел от карабината на сина ми. Тъй като кучетата и гоначите бяха доста далеч и вървяха в съвсем друга посока, предположих, че малкият е стрелял по някоя преминаваща по поляната лисица. Въпросът бе дали я е уцелил?...

     В следващите няколко минути нищо не се случи, но малко по-късно, макар кучетата и гоначите да бяха все още твърде далеч, чух шум по билото зад гърба си – там, където бяха изоставените гробища. Знаех си, че там е правилното място за чакане, но уважението към мъртвите не ми позволи да остана на позиция. Начинът, по който шумоляха изпадалите листа, бе коренно различен от топуркането на сърната и липсваше звукът от счупените клони и тътренето на копитата на дивата свиня. Вероятно това бе хищник.

     Загледах се по-съсредоточено, опитвайки се да пренебрегна гъстите храсти и клони. Тогава ги видях. Два вълка на около 80 метра от мен. Изкачваха се към гробището. Вероятно първото животно също е било вълк, но е минал по-високо и затова само съм го чул, без да го видя. Сред кучетата имаше лайки, но нито за момент характерният силует на вълка с ниско падналата опашка, приведен врат и походка на ловец не ме заблуди, че е възможно това да е някоя от лайките.

     Вълците скоро щяха да излязат на билото, където нямаше да ги виждам въобще. Навсякъде растителността бе гъста и нямаше пролуки, през които да провра 6,5-милиметровото куршумче. Реших да рискувам. Точката на бързомера „Доктер“ настигна силуета на по-големия вълк и усилието от 600 грама освободи ударната игла. Карабината леко подскочи и още преди да се успокои в ръцете ми, бях вкарал свеж патрон. Вълкът реагира и за момент си помислих, че съм го уцелил, защото сякаш приклекна, но в следващия миг той се понесе с такава скорост обратно по псклона надолу, че надеждите ми се изпариха.

     На около 110 метра успях отново да прихваха силуета на хищника. Точно когато скачаше по пътеката, изпратих още един куршум по задника му. Отново без резултат. Мамка му! Опитах още един изстрел по нещо, което не бях сигурен точно какво е и звукът от попадението в дънер ме убеди, че и третият куршум се е зяносал.

     От една страна срещата с вълците бе разтърсила положително емоциите ми, но от друга в опита си да направя невъзможен изстрел пролича аматьорското ми поведение. Успокоявах се с факта, че така или иначе те си заминаваха. Не ме притесняваше, че колегите ми ще ме бъзикат. Отдавна съм спрял да плащам „данък обществено мнение”, но дълбоко в себе си имах най-върлия критик. Настроението ми рязко спадна и започнах да анализирам хладно грешките си. Трябваше да остана при гробището! Не биваше да избързвам с изстрела в гъстото!

     Така постоях около половин час, когато дочух, че гоначите приближават. Включих радиостанцията и разбрах, че няма убити животни. Слезнах от дървото и решх все пак да проверя, надявайки се на невъзможното - куршумът да се е промушил през гъстата мрежа от клони.

     Трудно открих мястото. Повече по интуиция, околкото по спомен последвах гънките на терена. Тогава… О, какво е това? Кръв! По земята имаше широка диря от кръв, козина и парчета месо. Съдейки по цвета, предположих, че това е раняване в областта на червата. Взех едно листо, по което имаше доста кръв, и го разгледах по-отблизо. Да, категорично коремно раняване. Сгънах листото и го сложих в джоба си. При такава рана това листо щеше да ми е единственият спомен от вълка. Може би той щеше да умре някъде след два-три дни, но не и днес.

     Кървавата диря бе ясна и продължих да я следвам. По-нататък се натъкнах на нещо странно - още един цвят кръв се открояваше по земята, но този път по-светла, вероятно белодробна. Това означаваше, че и вторият изстрел е попаднал в хищника. Обнадежден продължих напред. Не беше трудно да следвам дирята. Кръвта бе обилна. Намерих мястото, където вълкът бе легнал, за да събере сили. На 5-6 метра от него бе лягал отново за кратко. Това бяха добри признаци. Раняването бе сериозно.

     Свалих карабината от ремъка. Очаквах да видя вълка всеки момент и той наистина се показа пред мен. Легнал под един храст. Все още дишаше, но бе към края на силите си. Вкарах още един куршум в гърдите му. Последните конвулсии затихнаха…

     Извлякох хищника до колата и го натоварих в покритата каросерия, без да търся помощ, макар че животното ми се видя доста тежко. Исках да изненадам колегите и най-вече сина ми.

     Подкарах обратно, за да прибера малкия, и тогава се сетих, че в началото на гонката чух изстрел от неговата посока. Стигнах на позицията му, но той се бавеше. По едно време се поянви запъхтян. Идваше отгоре и една шкарпа ми пречеше да го видя в цял ръст.

     „Как е, тате? По какво гърмя?” - запитах го.

     „Мина една лисица, но не я уцелих.” - отвърна ми той с каменното изражение на Бъстър Китън от немите филми. Веднага го усетих, че се опитва да ме преметне. Излязах от колата и се качих при него. В краката му лежеше голям мъжки вълк. Разцелувах младия ловец от радост. За мен неговият успех бе по-ценен от личния мой. Един изстрел по бягащ вълк на 60-70 метра и попадение в сърцето. Момчето го биваше. Де да можех и аз така да стрелям на неговата възраст! Вълкът му бе значително по-голям от моя и този на Божидар, с красива, гъста, светла козина.

     Другият ми син също бе с нас и аз им казах да метнат животното отзад в каросерията. Сещате ли се каква бе изненадата им, когато там видяха още един вълк?! Закарахме животните на поляната и всички се снимаха с тях.

     Ловът продължи с още една гонка. Няколко човека стреляха по един глиган, който притичваше по отсрещния скат. След близо десетина изстрела един от ловците го уцели.

     Така денят завърши, без да можем да направим четвъртата гонка. Бяхме отстреляли три вълка и един глиган. Така и не намерихме нито една група с прасета. Вероятно вълците бяха изтребили голяма част от тях, а останалите свине са се изместили в други райони.

     Чувствах се щастлив не само заради слуката, която ни споходи, а и защото, убивайки три вълка, ние до някаква степен възмездихме стария кравар, пострадал от тях. После се замислих за това колко велик е природният баланс и промисъл. Напоследък се говори за пандемията от африканска чума, която залива Северна Европа. В много от държавите този бич е изтребил дивите свине. Беларус, Полша, Естония, части от Румъния са засегнати. Специалистите смятат, че единственото противодействие е намаляването чрез отстрел на дивата свиня. И ето, увеличената популация на вълците в някои райони и свързаното с това намаляване на дивите свине е един пример за баланс в природата.

     В заключение искам да благодаря на Стефан Даскалов и всички останали участници, без които този лов нямаше да се случи, защото независимо от това кой има слука ловът е колективен спорт и всеки един участник е детайл в неговия механизъм.