Със Станислав и Илиян–Компира на 6 декември отидохме да подхраним вече опосканото стървилище за чакали и лисици с малко риба. Тъй като все още нямах покана за лов през следващия уикенд, те ми предложиха да отида при тях – в село Дълга Лука, Трънско.
Обявих намеренията си на Милко, по чиято покана ходих там миналата година, и в петък Станислав мина да ме вземе, като се запътихме към сръбската граница.
Точно преди да пристигнем, успях да отстрелям от около 130-140 метра една хубава, лъскава лисица със зимна, дълга и пухкава козина и опашка.
Когато пристигнахме, всички вече ни чакаха. И по-точно Милко, бащата на Станислав – Тони, и Компира. Наядохме се като за световно, след което изпозаспахме, без да има тежки пиянски изпълнения. Все пак сме отговорни хора.
На сутринта пихме кафе, метнахме по някой и друг залък и отидохме да пишем бележката на ловния фургон.
На първата гонка ми излезна само една сърна. Докато се придвижвахме от първата към втората пусия, се срещнахме със съседната дружинка – от Лева Река. Бяха ударили два вълка, като на единия забелязах хубава дупка в черепа. Браво на късметлиите за добрата стрелба.
На втората гонка не видях нищо.
След нея обядвахме на джиповете. Някой беше запалил огън и опекохме наденички. Направо ми дойдоха като балсам за стомаха.
С Милко и Тони тръгнахме към третата пусия. Тони се качи към високото, ние с Милко слезнахме към ливадите, а останалите ловци с гоначите тръгнаха да обграждат отдолу. Не се минаха и 15 минути, когато чух силно шумене в опадалите изсъхнали листа, приближаващо се към мен. Даже не успях да натисна копчето на камерата хубаво. Само бутнах предпазителя на „Тика“-та в калибър .308 и зачаках да видя какво идва така целеустремено към моята посока.
От 20-тина метра изскочи един голям нер и се спря в гъстото на около 7-8 метра от мен. Произведох един изстрел точно зад крака. Прасето се засили, скърши към мен и като че ли за секунда беше на 2 метра от мен. Обаче явно от зор бях презаредил болтовата карабина доста бързо и пуснах втори изстрел точно в основата на врата. Впоследствие Милко каза, че изстрелите ми са се чули като дубле от ловна пушка или от полуавтоматична карабина. Прасето се сгромоляса и се претърколи 4-5 метра надолу, колкото да се опре в едно дърво и още риташе, когато изпратих снимка на Милко. Това беше първото прасе за сезона на дружинката.
След 4-5 минути дойдоха и кучетата и поодърпаха глиганчето. След половин час при мен висна и Компира. Аз си седях на столчето, понеже реших да го бъзикам, че съм отървал. Обаче Милко вече се беше погрижил:
- Къде е лисицата? – рече Компира.
- Каква лисица? – отвърнах му аз с недоумение.
Той замръзна. Впери поглед в посока към прасето. Погледа го 4-5 секунди и се развика:
- Милко-о-о-о-о, Милко-о-о-о, прасе е, бе!
Милко отгоре му подвикна:
- Какво прасе, бе, стига си лъгал, дай да се прибираме!
- Прасе е, бе, голямо прасе!
Компирчето се радваше от сърце, понеже това беше първият му ловен сезон, съответно и първото прасе в негово присъствие. Оказа се, че е обещал, ако падне прасе, да го изнесе сам от гората. Опита да издърпа прасето от дървото, но единственото, което се помръдваше, беше копитото му.
Милко слизаше от ръба на дерето надолу и се смееше искрено на малкия гонач. Пристигна и Станислав и четиримата успяхме да издърпаме глигана 5 метра напред, за да се снимаме с него, докато чакаме помощ от останалите ловци. Според някои хора беше над 160 килограма, а според Тони, който се е занимавал професионално с прасета, 120-130; според мен също беше около 120. Милко каза 110 и стиснахме ръцете на 120. Иначе изглеждаше огромно. Дори след като умря.
Компирчето и Станислав влачиха прасето от дерето до пътя долу. Само като ги гледах, се уморих. Помагаха им още 4 души, които се сменяха постоянно.
Прибрахме се, Милко ми извари главата на прасето и ми даде глигите. На дължина са 17 см, което не е нищо впечатляващо, но се сетих, че това ми е първото трофейно прасе и веднага се уговорих с Митко Почекански да ми приготви поставка.
На втория ловен ден, в неделя, успяхме да вдигнем сюрия от 7-8 прасета, но нямаше жертви от тях. Добрахме се до къщата на Тони, оправихме си багажите и поехме към София. Докато подминавахме Трън, преди да се унесе в съня си, Милко каза:
- Много мразя да се прибирам в София. Много мразя лова да свършва…
Ама наистина е гадно...
Защо трябва ловът да свършва?